Теб все те няма,

болка сковава сърцето ми

и за нея лек няма.

Сълзите ми падат, като водопад

и пълнят шепите ми с мъка.

А в душата ми една заръка-

обичай го за двама, защото за мъка лек няма.

Една съкровенна мисъл,

един блян изкован през усмивка,

една душа без смисъл,

един живот без почивка...

Това е без теб и в душата си

все тая гледка аз виждам.

Себе си презирам за металната клетка,

в която затворници ще сме до живот

предвиждам.